Луната, най-голямото небесно тяло и нейният символизъм

Луната, най-голямото небесно тяло и нейният символизъм

Съотношението на отстоянията на луната и слънцето от земята и техните диаметри удивително съвпада в отношение 800:1. Тази цифра е кратна на 7 и ни показва времето, когато започва вечността и свършва математическото време на този свят в 8000АМ. Както бях открил по-рано, поради обръщане на времето в годината 4200АМ, на кръговата диаграма се получават 2*4200 = 8400 АМ години. Все пак в кръга времето свършва пак в точката на започването си. От тези 8400 години трябва да се извадят 1400 години за периода от 6300(4900)АМ математически до 7720(6000)АМ математически, в които Христос и Авел са на земята лично и те не трябва да се броят като част от нормалното време.

Самото число 8001 има делители 7*127*9. 127 е между две интересни числа, „7” символизира вечността от едната му страна, а „9” времето в нашия свят, неговото начало и край. Числата 126 и 128 в линията също са интересни. 126 = 3*6*7, което са числата на троицата, човекът и съвършенството, а 128 е 2 на степен 7 символ на съвършеното свързване на човека и Господ.

Числото 8001 може да се разгледа като сбор на 7000 + 1001, като 1001 има делители 7*11*13, три числа символи на духовни събития в нашия свят. 7 е съвършеност на сътворението. 11 е числото на семейството, 1 + 1 = 1 семейство, както се проповядва от амвони. Както съм изчислил Адам и Ева са разделени на 10-тата година от създаването, а на 11-тата са вече семейство както две отделни личности. Йосиф нефилима сина на Рахил е осиновен от Яков, но е всъщност е дете номер 6. Лия съпругата на Яков има само 5 деца, не са 10 както е описано в текста, но към 5-те сина трябва да се добавят и 5 снахи и така получаваме номер 11 за Йосиф. Числото 13 е номерът на смъртта на човек и краят на света, това е третото духовно събитие в този свят, което може да се случи, той да свърши и хората да преминат във вечността, 1 > 3 символизира човекът пред троицата заедно, само след смъртта.

http://apod.nasa.gov/apod/ap120511.html

THE MOON

by: Percy Bysshe Shelley (1792-1822)

I.

AND, like a dying lady lean and pale,

Who totters forth, wrapp'd in a gauzy veil,

Out of her chamber, led by the insane

And feeble wanderings of her fading brain,

The moon arose up in the murky east

A white and shapeless mass.

II.

Art thou pale for weariness

Of climbing heaven and gazing on the earth,

Wandering companionless

Among the stars that have a different birth,

And ever changing, like a joyless eye

That finds no object worth its constancy?